статия за “Мениджър”
Тези дни на мода в света на финансите е шведският модел. Той обаче не е дългокрак и рус (както четох, че се шегували на Уолстрийт с едно характерно чувство за хумор), а решителен и малко брутален. През последните месеци централни банкери и обикновени финансисти от цял свят се стичат на нещо като поклонение в Стокхолм. Причината? Шведският модел за справяне с финансови кризи, който вече е разкрасен до степен да се превърне в универсалното лекарство и клише (да, пазарите обичат клишетата почти толкова колкото мъжете обичат блондинки). Всички сме шведи сега, написа наскоро проф. Нуриел Рубини. Ще се опитам да разкажа това като история, преди да говорим за поуки и за челен опит. През 80-те на финансовите и капиталови пазари в Швеция се извършила дерегулация, като се премахнали таваните на лихвените процентите и кредитите. В борбата за пазарен дял банките пренебрегвали напълно управлението на риска, имало дори планове за ръста на отпуснатите кредити. От 1981 г. до 1989 г. цените на търговските имоти скочили с 300%. Обединението на Германия се оказало препъни-камъчето. Риксбанк, централната банка на Швеция, тогава следвала пасивно паричната политика на Бундесбанк, тъй като кроната е фиксирана към кошница, в която марката преобладава. През 1990 г. Риксбанк била принудена да повиши лихвените проценти, за да защити кроната. Балонът се спукал. В рамките на три тежки години безработицата, която била 3% през 1990 г., нараснала 4 пъти… Отначало властите се опитват да не видят наближаващата буря и търсят частични решения. Чак през 1992 г. Nordbanken, вече 79% държавна, била национализирана изцяло. Междувременно G?tabanken спира плащанията към кредиторите, а овърнайт лихвите достигат 500%. През септември финансовото министерство гарантира всички дългове на банките, а през ноември позволява девалвация на кроната, която се обезценява с 30% спрямо екюто. Новосъздадената Организация за подкрепа на банките (The Bank Support Authority) получава правото да подкрепя всяка банка, която иска това, но при определени условия, сред които подробен одит на счетоводните им книжа (далечен аналог на сегашните стрес тестове). Gotabanken също е национализирана през декември. Няма други национализации. Кооперативните и спестовните банки са били обединени, останалите банки, включително SEB, най-голямата шведска банка, успяват да наберат частен капитал. През януари 1993 г. лошите кредити на Nordbanken (вкл. хотели и офис сгради) са отделени в лоша банка, наречена Securum. Лошите кредити на G?tabanken постъпват в Retriva. Двете лоши банки, които се заемат не само с продажба на активи, а и с ликвидация и оздравяване на компании-длъжници, са щедро капитализирани (общо с 28 млрд. крони), докато добрите банки получават бюджетна инжекция за 38 млрд. крони. Заради спасителните мерки бюджетният дефицит достига 12% от БВП. Ръстът се възстановява през второто тримесечие на 1993 г. Спасителната операция е на стойност близо 70 млрд. крони (над 18 млрд. долара по днешна стойност). Това прави 4.5% от БВП или почти колкото е т. нар. план Полсън в САЩ, оценен на 5% от американския БВП. Но в крайна сметка, тъй като по-голямата част от сумата е възстановена от продажбата на активите по-късно, разходите спадат под 2% от БВП (високата норма на възстановяване на разходите е един от критериите за успех на шведската рецепта). Някои дори казват, че крайната цена е нула, особено като се има предвид фактът, че държавата още държи 19.9% от Nordea – пан-скандинавското банково обединение, в което се включва Nordbanken. Сега, независимо дали го признават, много правителства отчасти повтарят Швеция в национализацията на банки. С няколко съществени разлики: Първата е в третирането на токсичните активи, които Швеция отделя от добрите. Докато в САЩ например предпочитаха да принудят банките да решат проблема, оставяйки ги в балансите им – чрез гаранции, помощи или, в краен случай, отписване на активи. Управлението на добрите и лошите активи изисква фундаментално различни умения, казва Стефан Ингвес, тогава шеф на организацията за подкрепа на банките, сега управител на централната банка в Стокхолм пред FT, като допълва, че в единия случай успехът е да се запазят клиентите, докато в другия трябва да се отървеш от тях. Частните банки също са били насърчавани да се разделят с лошите си активи, но правителството отказва да ги изкупува (друга разлика със САЩ), заради невъзможност да се определи цената. „Как да разделим загубите между публичния сектор и старите акционери?”, пита Ингвес. Другата разлика е в отношението към досегашните акционери на провалилите се банки. В Швеция те просто били о?
?езправени. Собствениците на Gotabanken не получават компенсация, докато предишните акционери на Nordbanken са обезщетени с 2 млрд. крони. Именно заради това останалите частни банки предпочитат бързо да си решат проблемите, за да не се наложи да бъдат спасявани от държавата или да прибягват до гаранциите й. Защото не са социалисти, в САЩ например предпочетоха да запазят старите собственици и ги оставиха да управляват поне докато това беше възможно. И не са само те. Във Франция държавата стана най-големият акционер в BNP Paribas, придобивайки преференциални акции без право на глас. Но в Германия избраха да последват британския подход и така там на третия опит за спасяване на HRE, в която се изляха над 100 млрд. евро под формата на гаранции, заеми и сега капитал, държавата най-накрая ще влезе в правата си. Наистина вече и в САЩ, които използваха подхода на преференциални акции с фиксиран дивидент (в случая със Сити, например), постепенно започнаха да затягат контрола над подпомогнатите банки – с акцент върху мерки като бонусите на директорите. За сметка на това пък шведската държава никога не е поставяла условия на кого, как и колко заеми да се отпускат, каквито мерки се изискват в замяна на държавната помощ сега. Третата разлика е, че Стокхолм предлага бланкетна гаранция за всеки инвеститор, който притежава банков дълг (с изключение на акционерите). Размерът й не е обявен, за да не се спекулира с него. Сега Великобритания и САЩ също гарантират новия дълг (срещу такса), но не и досегашните кредитори. Според шведските власти , възстановяването на доверието е щяло да бъде невъзможно докато не стане ясно кой ще понесе загубите. Този урок е още по-важен на фона на произволните решения (и то в рамките на една и съща админстрация в САЩ) за това чии кредитори да бъдат спасени. При Беър Стърнс надделя страхът от верижни фалити, както изглежда и при AIG, но при Лимън Брадърс не бе така. Добавете това към незатихналата дискусия за критериите за спасяване на една или друга банка през свирепата 2008-а и ще видите, че решенията на парче само засилиха чувството за несигурност и – може би – удължиха продължителността на кризата. Но САЩ и останалите страни, попаднали във вихъра на сегашната криза, си имат извинение. Не само че този път си имаме работа със световна криза, но и мащабите са различни. Шведите е трябвало да се справят с четири-пет проблемни банки, САЩ – със стотици. Дали е това е достатъчно извинение за търсенето на решения на парче, ще отсъди историята. И последно, универсален ли е шведският модел? По-скоро не. Първо, шведската банкова система е относително малка. Когато Стокхолм издава гаранция за всички задължения на банките, те са по-малко от годишния БВП. За сравнение в малка страна като Ирландия те надхвърляха БВП 9.5 пъти. Второ, шведската банкова система в началото на 90-те е по-проста от днешната. Лоши са били предимно заеми, обезпечени с бизнес имоти, които се просрочват когато лихвите нарастват, а не деривати, ипотечни книжа и други сложни инструменти. И въпреки това са били потребни цели шест месеца, за да се проучат банковите книжа. Трето, съществена част от плана е девалвацията на кроната: Това, в съчетание с икономическия подем в Европа, позволява на износа да нарасне. Днес целият свят е в криза, така че е трудно спасяването да успее в една отделно взета страна. Никой не може да каже, какво е щяло да се случи, ако Стокхолм не бе предприел мерките по спасяване на банки. Опитът на Швеция може би не е толкова безспорен. Страната така и не предприема дългосрочни реформи и резултатът е, че тя посрещна сегашната криза, въвлечена в нов бум – повече балтийски, отколкото местен. В резултат правителството бе принудено да обяви гаранция а близо 160 млрд. евро и да задели други 1.4 млрд. евро за инвестиции в банките. Историите често се повтарят, спасителите – почти никога.